Сравнение на религиите на траки и келти ВЕЛИКОТЪРНОВСКИ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ’’ ИСТОРИКО-ЮРИДИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ КАТЕДРА АРХЕОЛОГИЯ НА ТЕМА: СРАВНЕНИЕ НА РЕЛИГИИТЕ НА ТРАКИ И КЕЛТИ Изготвил: Научен ръководител: Николай Трифонов доц. д-р. И. Дончева Специалност: Археология Факултетен номер: 70273 Съдържание: 1. Увод. Общи белези на религиите .................................................3 2. Описание на религията на траките....................................4 3. Описание на религията на келтите....................................5 4. Заключение...............................................................................7 Увод. Общи белези на религиите. Траките и келтите са народи с индоевропейски корени в произхода си. Келтската култура подобно на тракийската се развива в периферията на гръко-римската цивилизация и контактите с последната нееднократно са извор на промени в развитието на културите на намиращи се в подобно географско положение народи – траки, келти и др. Достигнатото културно ниво на тези народи не е еднакво, но е много подобно (Домарадски 1984, 9). Келтите, западен клон на индоевропейските народи, имат за отправна точка на своята бърза експанзия Средна Европа. Около X или IX век пр. н. е. те пристигат в Галия и на Британските острови; през VI-V век пр. н. е, проникват в Италия и Испания, простират един клин до Балканите, в Гърция и Мала Азия, като навсякъде основа-ват селища и царства. Но след tumultus gallicus завземането на Рим през 390 г. пр. н. е. и разграбването на Делфи през 279 г. пр. н. е. започва дълго и неотвратимо изтегляне, етапите на което историята на Западна Европа бележи между римското завоевание и германската експанзия. Крайният момент на независимото им съществуване на континента е поражението при Алезия през 52 г. пр. н. е. Белязани с пе-чата на romanitas, загубили езика си и всякаква възможност за независимост, после бързо християнизирани, континененталните келти изчезват от европейската сцена в края на античността. Самите островни келти, по-добре защитени от географията, запазват само няколко несигурни убежища в европейския далечен запад, в Ирландия, в Шотландия, в Уелс и арморикански Бретан. В класическата литература, която е натрупала толкова объркани сведения, слухове и баналности за келтите, един-единствен, ясен, точен и кратък пасаж описва пантеона на континенталните келти. Той е на Цезар, „De Bello Gallico" („Записки за галската война") (VI, 17): „От боговете нап-много почитат Меркурий. За него има най-много изображения, него смятат за изобретател на всички изкуства и вярват, че той е водач в пътищата и походите, че той носи най-голямо щастие за печелене пари и търговия. След него почитат Аполон, Марс. Юпитер и Минерва. За тях имат почти същото поверие, както останалите народи: че Аполон отпъжда болестите, че Минерва учи па ръкоделие и занаяти, че Юпитер държи властта над небожителите. че Марс управлява войните. Когато са решили да се впускат в бой, обикновено обричат на Марс това което ще се сдобият във войната; като победят, принасят в жертва плячкосаните животни, а другите вещи натрупват на едно място. Из много държави могат да се видят в посветени места натрупани купове от тези неща. И рядко се случва някой да пренебрегне религиозната наредба, та да се осмели да скрие у себе си плячкосаното или да задигне оставеното. За това нещо е определена най-тежка смърт всред мъки." Тази функционална схема представлява първи опит на това, което наричаме според дефиницията на Тацит по отношение на германските богове interpretacio romana римски интерпретация на чуждите божества, уподобяваща ги на тези класически божества, до които са най-близки. Не можем да не видим в тази interpretacio romana първа проява на синкретизма, който малко по-късно ще стане един от белезите па упадъка на античното езичество. Но Цезар няма никаква синкретична задна мисъл: пишейки за римляните, които не знаят нищо за келтския свят. Политеизмът или антропоморфизмът на божествените принципи са заблуда на гръко-римската религиозна мисъл. Абсолют­но не трябва да виждаме боговете на келтите раздробени по функции, превърнати в дребни занаяти или местни функ­ции (Виан, Блок и колектив 352-355). Религията на траките, израз па техния духовен живот, ни е малко известна. И за пея черпим сведе­ния пак от гръцките писатели, предимно Херодот. Липсата на собствена писменост, която да увекове­чи народното и религиозното творчество, пък и лич­ното творчество, каквото траките бездруго са при­тежавали, създава впечатление за бедна духовна култура. Но това са само повърхностни впечатле­ния. Дълбокото въздействие на тракийската религия и оригинално светоусещане върху гръцките рели­гиозни схващания и отражението им в гръцката ли­тература говорят, че траките са имали своя развита духовна култура. Говорейки за религията на траките, не трябва да забравяме, че сведенията ни за нея са пречупени през светогледа на гръцките писатели и че датират пак от времето на Херодот. За развоя на тракийската религия преди тази епоха ние не знаем почти нищо (Данов 1959, 58-59) Траките „почитат само следните богове: Арес, Дионис и Артемида. Отделно от народа царете почитат Хермес повече от вси­чки богове, кълнат се само в негово име и изкарват от него произ­хода си". Това казва Херодот и от думите му се вижда, че схваща тракийската религия като политеистична (многобожие), нещо на­пълно нормално за един индоевропейски народ. Но сведението, очевидно по всичко, не е пълно, защото то не ни говори нито за Аполон, чиито следи се откриват в Тракия, нито за тракийския "Зевс"- Сбелсурд (Михайлов 1972, 213). От информацията, която ни дават едни от най-бележитите личностти на древността Херодот и Цезар можем да заключим, че в религиите на траки и келти е имало богове, които са били със сходни качества. Вероятно съвпаденията на качествата не е пълно и има много различия, но колкото и да са изкривени interpretacio greca и interpretacio romana, те все пак назовават някои от тракийските и келтски богове с такива от гръко-римския пантеон имащи почти пълни паралели помежду си. Описание на религията на траките Хермес. Името на това божество е споменато от Херодот в пантеона на траките с уговорката, че „отделно от народа царете почитат Хермес повече от всички богове, кълнат се само в неговото име и изкарват от него своя произход". Наличието на такова божество узаконява божествения произход на царската институция, като я прави богодадена и богоизбрана. Преди всичко трябва да изясним защо Херодот отъждествява местното божество с гръцкия Хермес. Това означава да видим кои негови функционални особености са го сближили с гръцкия бог в съзнанието на гръцкия историк. У елините Хермес притежава смесе­ната природа на трикстер — крадец и културен герой. Хермес е изобретател на комуникативни средства (напр. на писмеността) и медиатор между боговете и хората — водач на душите в отвъдното царство, покровител на пътищата и основоположник на жертвопри­ношението и размяната. Именно Хермес е у гърците и бог на стадата, което отново е свързано с идеята за размяна и медиация. Подобни фигури на богове, близки до човешкия род, съществуват и в другите индоевропейски митологични традиции. Изобразителните данни от древна Тракия (монети на дероните) показват Хермес в неговия гръцки облик (с петасос и кадуцей). Като покровител на стадата Хермес е свързан и с умножаването на богатството във вид на овце. На митично равнище този аспект се проявява в кръга легенди около "златното руно" . Според някои писмени извори златният овен, чиято кожа по-късно била посветена в храма на Марс в Колхида, имал тракийски произход —той бил роден от брака на Теофана (дъщеря на Бизалтида, епонимна героиня на тракийското племе бизалти) с Посейдон. В гръцката митология Хермес е изобретател на социалния обмен, причина за избора именно него за царско божество на траките. Това е една чисто културна функция, която обхваща основните соци­ални институции: брак, размяна на подаръци, кражба, език. В това си качество богът е удобен класификатор именно в царската идеология -владетелят е задължен да играе ролята на културен герой, да осигурява осъществяването на вътрешносоциалната динамика, да гарантира съблюдаването на установените норми на отношения. Аполон . Най-старите писмени извори за култа на Аполон в Тракия са поемите на Омир. В „Илиада" богът взема страната на троянците, чиито съюзници са траките. След избиването на дружината на Резос именно той събужда в стана на троянците „тракийския съветник Хипокоон" (10. 520 сл.). От „Одисея" (9. 197) научаваме, че жрец па Аполон е тракиецът Марон, който „живееше в една богата с дървета дъбрава, посветена на Феб Аполон". Марон бил спасен от Одисей и в знак на благодарност го дарил с „великолепни дарове" от скъпоценен метал и „дванадесет амфори сладко, несмесено вино, божествено питие". Пиндар ни дава доста по-сигурно сведение: в Абдера бил почитан Аполон Дерайнос. Името на Аполон се споменава най-често във връзка с Орфей -обикновено богът е баща (роден или инициационен) на певеца. Особено популярна е соларната интерпретация на този бог в Тракия. Почитането на Слънце­то от древните траки е потвърдено от доста ранни писмени извори. Според Софокъл Хелиос е „най-таченото светило на конелюбивите траки". Витините специално провеждали съдебните си дела под открито небе, за да може Слънцето да контролира правил­ността на решенията им. От римската епоха датира вотивен надпис, където Аполон е характеризиран на гръцки като chrysotoxos, „златолък" и на тракийски като Spintheene, „блес­тящ", „светещ” и вероятно, „свят", „свещен". Неговият син Асклепий е наречен Spirithopyrenos, „принадлежащ на свещения огън". И в двата случая светлината е в основата на теонима. А Орфей пръв започнал да нарича Слънцето Аполон и да изкачва всяка сутрин свещената планина, за да може пръв да го посрещне. От това сведение много автори вадят заключението, че идентификацията Слънце - Аполон има орфически (прототракий-ски) произход.Във внушителните мегалитни паметници, главно в юго-източ-на Тракия се срещат несъмнени слънчеви знаци - тъй наречените каменни кръгове. Със соларната семантика се тълкуват и орнаменти-те по керамиката от това време - концентрични кръгове, колела и спирали. Тя е добре обоснована и може наистина да се свърже с многобройните следи от соларни култове от края на бронзовата епоха на Балканите. Арес. Сред боговете на тракийския пантеон Херодот споменава и Арес. Може да се очаква, че и в Тракия това гръцко божество е имало също военни функции. За тракийския Арес говорят и други древни автори. Още Омир бил убеден, че той живее сред дивите траки и след като бил ранен под Троя, се отправил в родината си. Според Овидий, Марс бил роден от Хера на левия (т. е. европейския) бряг на Пропонтида. Много от легендарните тракийски герои в гръцката митологогия са синове именно на този бог. Макар че за името му няма сигурна гръцка етимология, едва ли трябва да смята­ме, че сред олимпийците той е дошъл от север. За щастие, Ликофрон, който добре познавал религиозните пред­стави на траките, ни е оставил кратко, но конкретизиращо облика на военния бог на крестоните описание. Той не само предава името му Кандаон, но и уточнява, че имал ликоморфен облик. Етимологията на името е ясна -„кучедавец", т. е. името съответства на зооморфната хипостаза на бога. Имената на тракийските герои Харпаликос и Харпалике навярно са производни от функционална представа за военния бог: „грабващ (т. е. душащ) вълк". Поведението на военния бог/герой се характеризира с гняв, наречен от гърците lyssa (вълчи бяс). Същият бяс обхваща и германските berserkr и ulfхedhnar, които били безумни, викали, хапели щитовете си и се сражавали голи „като кучета или вълци". По още един поведенчески признак воинът и вълкът/кучето се идентифицират. Проява нa този гняв бил и огънят, който обхващал воините по време на битката . Огнената природа на военния герой била вродена - още при раждането си нартският герой Батраз паднал от небето като парче разтопена стомана и трябвало да бъде охлаждан („закаляван") в морето. В сраженията си ирландският Кухулин също се зачервявал от вътрешен плам, поради което го потапяли в бъчви с вода (Маразов 1994, 31-136). Зевс. За Зевс и Хера няма преки сведения преди римската епоха. Но че едно божество на дневното небе е било почитано и у траките, не ще съмнение, без, разбира се, да можем да схванем пълно функции­те му. Митът за Зевс и Семела, за който вече казахме, говори за старинността на култа и за функцията на небесния бог, бог на мъл­нията, който оплодява земята. Точно с този мит, в който Зевс се явя­ва на Семела, цял обкръжен от небесния огън, трябва да се свърже иконографски образът на гръцкия Зевс-Гръмовержец (Keraunios) с мълнията в ръка. Този образ е използуван и в релефите, и w някои монети на нашите градове и за тракийския Сбелсурд, както личи от посвещенията „на Зевс-Сбелсурд". Това говори за присъствието у траките на божество подобно на Зевс. Поради бедната документа­ция за* Сбелсурд обаче — изображенията са няколко, немногото надписи не съдържат никакви данни за функциите му, а етимоло-гията на името му от индоевропейския корен *g'wer- „светя" не може да се смята за сигурна - не бихме могли да кажем доколко тракий­ското и гръцкото божество са се покривали. Върху оброчните плоч­ки се среща и иконографският тип на Зевс-Гръмовержец с орела в ръка заедно с Хера на колесница, карана от два коня, под които се вие змия. Ако съдим по змията, може би трябва да видим и някаква хтонична същност или по-скоро връзка между небето и земята, как­то у гърците Зевс се свързва с „Хтоничната Земя" (Ge Chthonia), за да даде плодородие. Може би тази хтонична същност траките, са виждали в някаква богиня, която са отъждествявали понякога с Деметра. Местни монети я представят с факел, което обяснява и фун­кцията й на богиня-лечителка в редица релефи. Описание на религията на келтите Меркурий-Луг . Няма никакво съмнение, че определението на Цезар е приложено за едно „политехническо" божество, способно да поеме задълженията на първите две функции, жреческа-та и воинската, независимо от занаятчийските способности на третата производителна функция. Галският Меркурий е еквивалент на ирландския Луг и на уелския Леу, чистопро-бен бог на светлината. За да бъдат оправдани иконографич-ните признаци, се твърди, че трябва да е имал по-„иконо-мически" черти поради по-напредналото състояние на ма­териалната култура при континенталните келти. Но едно такова определение е много недостатъчно и дори невъз­можно в келтската цивилизация (която никога не отделя го­лямо място на икономическите проблеми), То е повлияно от класическите титли на защитник на търговците, пъте­шествениците (и крадците), тъй като значителните черти са точно тези, които посочва Цезар: изобретател на всички из­куства и най-великият бог от пантеона. Галският Меркурий е брадат като първичния Хермес, облечен по ту-земен начин с пътнически дрехи, на главата с петас, има за свои атрибути жезъл и кесия, а за спътници петела, овена и костенурката, понякога овнеглава змия. Изображенията и вотивните надписи издават преди всичко объркването на галите, които при ан-тропоморфизацията на върховния си бог се колебаят между Меркурий и Марс, също както и между Меркурий и Апо­лон. Галският Юпитер. Главното име на галския Юпитер, Таранис, е засвидетел­ствано като теоним или антропоним под различни форми: Таранис, Таранус, Тарануциус, Таранукнус. Съществува да­же галски датив Тараноу в един надпис с гръцки букви от Оргон (Буш дю Рон). Името напомня римския Юпитер tonans (уелски и британски tarann, ирландски torann, „гръм"), на когото той би могъл да бъде само адаптация. По този повод трябва да припомним суеверния страх на келтите, които според гръцкия писател Павзаний ограбват прорицалището на Аполон в Делфи и стават жертви на бу­ря; или също така добре известният античен анекдот за гал­ските воини, които, разпитвани от Александър, отговарят, че се боят само да не им падне небето на главите. Ирландс­ките текстове го потвърждават: „Кълна се в бога, в който се кълне моето племе; освен ако небето не се срути, морето не прелее, земята не се отвори под краката ни..."; такава е на­чалната формула на всяка клетва на княз или герой. Келтс-кият Юпитер ни се представя като господар на стихиите и общо на всичките им прояви. Галоримската иконография също ни го показва като римски Юпитер, снабден с колело или спирали, свързани с мълнията. Съвременните ерудити обичат да определят колелото и спиралата като „соларни". Но всъщност това са космически символи. Едно галоримско божество, преоблечено като Юпитер, се явява по доста разпространени в Галия и по келто-гер-манските граници в долината на Рейн любопитни паметни­ци: колони с конник върху гигант със змиевидни крака. В тях са виждали ту символ за победата над смъртта, ту Юпи­тер, поразяващ титаните, ту римския император, побежда­ващ варварите. Но тъй като нямахме на разположение обяс­нителен мит, то досега бе невъзможно да ги обясним. Общо взето, чертите на галския Юпитер са много по-малко под­чертани от тези на Марс или Меркурий. Марс–Огмий . Марс, за когото говори Цезар, е този бог, на когото пос­вещават пленниците и плячката. Това е значително божест-во: в изброяването на проконсула то идва непосредствено след Меркурий и трябва да отбележим и дължината на па­сажа, който му е посветен. Няма никаква причина да се съмняваме, че този Марс управлява войната и се свързва, било чрез жертвоприношения, било чрез богослужения, с откриването на военния сезон. От този Марс, който навярно често е призоваван през време на независимостта, остават много следи в теонимия-га от римската епоха, например героичната страна на епи­тета Нето, засвидетелстван в Испания в няколко надписа и един-единствен текст. Същият епитет съществува в Ирлан­дия, Нет (средноирландското тай „герой") и съответствие­то се простира и върху съпътстващата богиня: „свещената" Неметона на континента и Немаин, също „свещена", в Ир­ландия. След завоеванието галоримският Марс е обречен да еволюира в разложителния контекст на рах romana и на синкретизма. Но и самите древни вече смътно си дават сметка за различията: vovere Marti suo torquem, казва Флор, „да посветят един торквес на своя Марс", т. е. на бога, кой­то им служи за Марс. Съвременните тълкуватели на гало-римската религия, като не различават никакви ясни очерта­ния, не признават Цезар и според надписите и паметниците от късно време определят един бог Марс — земеделски и лечител. Аполон-Дианцехт . Функцията на Аполон-лечителя, когото Цезар споменава за Галия, се изпълнява в Ирландия от Дианцехт. В „Cath Maighe Tuireadh той връща живота на Туата Де Данан, убити в битка, като ги потапя в „Извора на здравето", чии­то свойства се дължат на лечебни билки. Но той е достатъч­но отмъстителен да убие сина си Миах: последният силно го оскърбява, като присажда на цар Нуаду естествена ръка, а не сребърна, както я е направил той самият. Съществуват предложения да бъде преведено името му, като го обясня­ват с devon-kaptos „пленник на боговете", но без съмнение по-лесно е да се преведе буквално ирландското dian cecht „с дълга ръка" и не е ясно как да свържем този превод с ро- лята на лечител на бога, освен ако не е с посредничеството на медицинската магия. Сигурно е, че митичният извор на Туата Де Данан се е наричал Глан, „чист", и че съществува точен континентален материален еквивалент — изворът Гланум (Сен Реми дьо Провенс), отвлечено посветен на Ва-летудо. Той е достатъчно известен, та важните персони на Империята да ходят да го посещават. Извън лечителския си аспект келтският Аполон има дру­ги способности, които епитетите ни помагат да видим: Амарколитанус, „с дълъг поглед", прилича на епитет като че ли точно да посочи несъразмерно голямото око на сти­лизираните глави върху галските монети; Анексциомарус е „велик покровител", Атепомарос, „велик конник", Борво или Бормо е „кипящ" в надписите на градовете с минерал­ни води (запазва се в топонимията; Бурбон Ланси, Бурбон Ларшамбо; Вормс Бормитиа и името на Бурбоните). Изг­лежда, че лечителският аспект е напълно второстепен, дори за пренебрегване.